"Етническата палитра" на българския народ

“В България има хора, за които много от нас дори не знаят. А всеки един от тях е важна частица от пъзела, който прави страната ни каквато е”.

Така младата сценаристка Виктория Димитрова обяснява защо решава да се срещне с представители на седем от етносите, населяващи България и да разкаже историите им. Това начинание в началото не ѝ се струва толкова трудно, колкото впоследствие се оказва, когато се запознава от първо лице със съдбите на хора като помаците, гагаузите и каракачаните.

Това обаче са само част от етносите, за които Виктория разказва в “Етническа палитра” - серия от кратки документални филми, които ще намерят своето място в уебсайт, достъпен за широката публика. Той трябва да стартира най-късно в началото на октомври и ще представя историите на арменци, евреи, бесарабски българи и роми. По-късно Виктория се надява да надгради етническата палитра и с още от малцинствените групи в страната. В сайта всеки ще може да чуе и по една традиционна за тези общности песен, записана с автентични музикални инструменти.

“Разбира се, имах повече информация за общностите на евреите, арменците, ромите, бесарабските българи. Това се отрази и на подбора ми на хора, с които да говоря - някои от тях са познати личности, например фолк певицата Роксана, която е от ромски произход, или актьорът Ованес Торосян, който е арменец. За помаците, каракачаните, гагаузите имах повърхностни познания. Да станеш за кратко част от техния свят е нещо съвсем различно.” Това Виктория установява още при първата си среща с представител на помашката общност - възрастна жена, която ѝ отваря вратите към непознатия свят на тези хора.

Различията, които пораждат близост

Да си жена в помашки род не е лесно. Първо си част от семейството на баща си, а после - от това на съпруга си. Строят се къщи, които да останат за мъжките наследници. За момичетата във фамилията не става и дума - от тях се очаква да се омъжат. А сватбите се правят по стар обичай и завършват с очакването на цялата фамилия да бъде потвърдено, че невястата се е пазила за жениха. Помакините обаче не роптаят срещу нищо от това, което би възмутило много жени през 2021 година.

“Трудно ми беше да изляза от себе си и да погледна на историята на тази жена през нейната призма, а не през своята. Тя живее живот, който аз не можех да си представя,” споделя Виктория.

Моментът, в който успява да погледне на пътя на тази жена от друга страна, придава изцяло нов смисъл на “Етническа палитра”. Тогава тя осъзнава, че да разбереш различния от теб е най-трудно, но е и най-ценно.

Подобен е опитът на Виктория и с общността на гагаузите. Те говорят помежду си на турски език, но са ревностни християни - даже да не разбират молитвите на български език, те са горди от легендата, че по време на Османската империя са жертвали езика, но не и вярата си.

“Случваше ми се да се чудя защо, когато светът предлага възможности животът на тези хора да бъде по-лесен, те продължават да живеят по този начин,” разказва сценаристката. Въпроси като тези тя решава да предаде и на хората, които ще могат да се докоснат до историите, които тя е чула. Според Виктория, именно от питането и разсъждаването по въпроси като този може да се роди идея за посоката, в която трябва да се направи следващата крачка по пътя към това да се познаваме по-добре и съответно, може би - да се разбираме.

Сборът от традициите е равен на нация

Българският фолклор и традиции са двигател на много голяма част от творческия път на Виктория. “Човешки истории са преплетени в традициите на всеки народ, а други съдби се влияят от тези традиции. Това е взаимовръзка, която винаги ме е вълнувала,” споделя сценаристката. По подобен път тръгва и с проекта “Етническа палитра,” но скоро разбира, че има още много зад първоначалната ѝ идея за него.

“За кратко станах част от животите на хора, които не съм предполагала, че е възможно да имат подобно ежедневие през 21-ви век. Някои от тях живеят изцяло под влиянието на обичаи, които пазят от стотици години. За много хора това е непонятно, за мен също беше на моменти. Но в крайна сметка го направи още по-интересно,” разказва Виктория за пътя, който е изминала, разказвайки историите на тези хора. Най-интригуващото за нея се оказва онова, което остава неясно - какво свързва всички тези хора и ги кара да се наричат българи и да живеят именно на тези 111 хиляди квадратни километра.

Мотивацията на Виктория да се захване с този проект е до голяма степен свързана и с процеси, които набират сила по целия свят в последните години - да се даде глас на онези, които често нямат място на никоя обществена платформа; да се оценяват и различните като точно толкова важни, колкото и мнозинството. "Мястото, на което живеем, е пропито с разнообразие от традиции, обичаи, музика и много различни хора, които живеят всеки по своя си начин. Въпреки различията им, обаче, нещо ги свързва в едно и ги кара да се чувстват на мястото си именно тук. Исках да разбера какво е това, което ги прави принадлежни на България,” казва сценаристката.

Свързаност, по-силна от несгодите

Конкретен отговор на въпроса какво кара всички тези толкова различни хора да се наричат българи, Виктория не получава. Дори точно обратното - стига до извода, че има нещо абсолютно противоположно на това, което обединява голяма част от тези хора. “Установих, че много от тях са се чувствали потиснати преди 1989-та година и падането на социалистическия режим в страната.”

Помаците и ромите са били подложени на опит за насилствена асимилация, познат ни като "Възродителен процес". Гагаузите са срещали ежедневни проблеми с изповядването на вярата си, която е крайъгълен камък за тяхното общество. Каракачаните пък имат такава дълбока свързаност с природата, че за тях е било непреодолима болка, когато по време на социализма се е наложило да се заселят по села, вместо по високите места на планините, където дотогава са живели, и да предадат животните си на трудово-кооперативните земеделски стопанства.

“Най-много си задавах въпроса какво тогава е задържало всички тези хора тук. Всички те казват, че изпитват свързаност със земята, която обитават. За тях не е имало момент, когато са се замислили да потърсят щастието си на друго място, дори когато България не им е предлагала щастие,” разказва Виктория. Опознавайки тези хора обаче, тя вече е потвърдила онова, което си е представяла в началото на пътя си към разказването на историите им - за тях пътеводна звезда са техните традиции. А всички те са пряко свързани с България. Тази свързаност е по-силна от всички препятствия, през които им се е налагало да преминат.

“Осъзнах, че в разговорите си с тях, в опитите си да видя света през техните очи, аз съм стигнала до отговора, който те не могат да дадат,” казва Виктория. “Тогава и разбрах, че това е смисълът на този проект и че вече наистина познавам тези хора. Надявам се още, че ще успея да предам същото на всички, които ще се запознаят с тях през моите очи.”